„Не тъгувайте, аз не съм си отишъл. И не се надявайте – няма да си отида.” – Владимир Висоцки
Когато Небето иска да запази някого, То го запазва. Когато Небето реши, че някой Му е нужен, никой не е в състояние да го унищожи. Небето е по-силно от ГРУ. И от Мосад, и от ЦРУ, и от цялата сган на умиращия зъл демон Йехова, която сега си търси нов господар. Когато изкуствено създаваната от „Господарите на света” реалност влиза в противоречие с Небесните намерения, тогава тя, реалността се променя, тогава идват чудесата.
Благодаря ви, приятели, които бяхте с мен през първите месеци на последната атака. Без вас аз щях още тогава да рухна. После и вие не можехте да помогнете, твърде големи сили бяха впрегнати срещу мен. Единствено Небето бе в състояние да помогне и То помогна. Единствено чудо можеше да ме спаси и чудото дойде.
Ще се върна. Не знам точно кога, не знам и за колко време, но ще се върна. Когато пристигнах тук, бях много зле, няма какво да крия. Бях стигнал до положение, че дори чашата с вода не можех да вдигна сам. Когато заспах и се събудих, попитах къде съм. Сега, само няколко дни по-късно сам себе си не мога да позная. Мога да вървя с километри и да вдигам тежести. И физическа работа мога да върша. Полека възстановявам и способността си да пиша. Компютърът ми, последният ми оцелял компютър е при мен, и е недостъпен за зловредни намеси. Те пак не успяха, отново им се измъкнах. Също както тогава, през август 2003 година, когато се измъкнах с помощта на чудо. Трябваше и сега да се случи чудо и то се случи. Небесната Воля за пореден път показа своето превъзходство над мощта на пси-генераторите. Заслугата не е моя. Друг е, Който прави чудесата. Всъщност аз нямам никакъв принос за чудото, случи се неочаквано. Чудото обаче е факт. Ще се върна.
Вчера ходихме до един изоставен манастир. От целия комплекс бяха останали само каменните стени на църквата. Само стените, дори мазилката бе опадала. И там, сред гората, на километри от най-близкото населено място, докъдето и с кола не може да се стигне, хора бяха оставили икони в полуразрушения олтар на храма. Бяха оставили и пари. Вярно, дребни пари – монети, левчета и стотинки. Но бяха оставили нещо друго, много по-важно. Бяха оставили своята почит и преклонение, бяха положили своята вярност като клетва. Ето, заради такива хора си заслужава да се върна. Не заради стените на полусъборената църква, а заради хората. Защото за какво са ни камъните, за какво са ни светилищата, ако ни ги няма хората. Видях, че хората още са тук и още са хора. И аз ще се върна.
Нека да добавя и още нещо важно. Някога ми казаха, че когато положението стане безнадеждно, когато всички изходи се затворят, тогава се отваря вход. Вход към ново положение. Именно така се получи при мен. Аз вярвам, че така ще се получи и с положението на Българите, и с положението в световен мащаб. Само че за да се получи така е задължително да се изпълнят няколко условия. На първо място достатъчно на брой хора да осъзнаят днешната безизходица. Да разберат от какво е предизвикана. И да поискат положението да се промени. Тогава реалността ще стане друга, ще се отвори нов вход и Божествеността отново ще разпери закрилящи ръце над човеците.