Според Бойко Борисов старите политически затворници, мъчениците и героите са по-големи престъпници от убийците и насилниците. Според Бойко герои са турските терористи, избивали невинни жени и деца. Хайде сега някой да ми каже, че Бойко не е гадно комунистическо копеле!

Ако някой си мисли, че ГЕРБ не е комунистическа партия, трябва да му кажа, че греши. Бойко Борисов и неговата ГЕРБ не само не спряха, но и ожесточиха терора срещу малцината оцелели ветерани на антикомунистическата Съпротива. Писах за зверския побой над проф. Янко Янков пред самата Съдебна палата в центъра на София. Писах за опитите за убийство на Зоя Рангелова, вдовицата на загадъчно починалия Коци Иванов. Писах в какви условия живее Григор Симов. А вчера научих, че са му взели и шофьорската книжка уж за превишена скорост. Целта е да не може да пътува. Представям си какво щеше да стане, ако Гришата е бил пиян и е забил колата си в някое дере. Като вътрешния министър и председател на партия ГЕРБ Цветан Цветанов, например. По какъв повод са ми написани не е важно, думите са на Григор Симов: „Всичко е наред. Е не съвсем, но иначе пък не би било интересно. А един древнокитайски философ бил казал: "Пази Боже да живееш в интересно време"!” Ветераните приемат трудностите стоически и с ирония, но положението като цяло е изключително тревожно. Вчера Гришата ми разказа, че и срещу Марин Манолов от Перник продължава стария тормоз. А като попитах за Кръстьо Атанасов, съпроцесник на Марин, отговорът беше: „Къци поне е жив, и това е нещо”. Искам изрично да подчертая, че става дума не просто за хора, а за истински светци, пожертвали целия си живот за добруването на България и на българите. Днес тънат в забвение. Не стига това, ами властите се чудят какви допълнителни трудности да им създадат. Янко Янков беше напълно прав като ми писа, че терорът не е само срещу него и срещу мен. Терорът е срещу всички ни. И този терор, започнал през 1944 година, продължил след 1989 година, днес се осъществява от правителството на Бойко Борисов.

Кой е Марин Манолов? Политически затворник, участник в бунта през 1969 година, когато политическите превземат Старозагорския затвор. За което получава допълнителна вътрешна присъда. Разбира се, и за този бунт не се говори. Нали новоизпечените демократи трябва да говорят, че в България не е имало съпротива, и че всичко си е било мирно и кротко. Сега на Марин му е трудно да говори по тези въпроси. Почва да се вълнува, а е с високо кръвно. Все пак аз вярвам, че той ще събере сили и ще разкаже за този героичен, но напълно неизвестен епизод от най-новата ни история. В книжния си архив някъде трябва да имам един такъв документален разказ, но нещо поне засега не успявам да го намеря. Бях го сканирал и подготвил за публикация. Всичко замина заедно със стария ми компютър. Истината обаче не бива да заминава, тя трябва да остане и да се знае от всички.

Та на Марин Манолов и след 1989 година не му позволяваха да почне друга работа, освен тежка физическа. Добре, че Марчо беше здраво момче, та някак се справяше през тези години. Но сега, когато вече понатрупа годинки и болести, реши да си потърси обезщетението заради прекараните в затвора 16 години и 40 дена. Нали му се полага по закон. Пак ще кажа, тези години са прекарани там заради непримиримостта на Марин към комунистическия произвол. Да, ама Марин не е турски терорист, за да бъде признат, за да стои до дясното рамо на президента Седефчов, за получи обезщетени, а в добавка и скромна пенсия от 1200 лева. Марин е българин и антикомунист. Значи нищо не му се полага. Превземането на затвора било тероризъм. Взривяването на вагона за майки с деца край гара Буново е борба срещу комунизма. Поне така твърдят демократите. Боже, пази ни от комунизъм и от демокрация с ционистка закваска!

Това е положението. Последните оцелели мъченици биват унищожавани. Къде посредством глад и мизерия, къде направо. Пред равнодушния поглед на така нареченото общество. Най-смешното в случая е, че после, когато героите измрат, обществото почва да пита: „Къде са ни героите, къде са ни водачите, къде са честните българи?”

Ами няма ги, измряха. Мъртви са. Дори тези от тях, които все още са живи, и те са мъртви. Защото никой не ги чува, никой не ги вижда, защото водят не живот, а съществуване. И защото никой не забелязва какво се върши в бившата ни държава, никой не протестира, никой не се възмущава. Никой не проявява съвест. А колко пъти да казвам, че нация, лишена от съвест няма право на съществуване.
Е, ще направим ли нещо?