Налагаха ни принудително мълчание. С помощта на безкрайно скандирани лозунги. Не ни позволяваха да говорим за бедността - материална и духовна. Като ни заставяха да пеем оди в прослава на светлото бъдеще и неговите вождове. Мълчание тегнеше над безправието на едни и произвола на други. Посредством твърдението, че нашето общество е най-хуманното в света.

            Мълчаливо ни унищожаваха. Под грохота на истерични ръкопляскания. С печатите на мълчанието и истерията белязаха съществуването на цели поколения. Мълчахме за крещящата несправедливост - нали живеехме в най-справедливия свят. За пример ни даваха мълчаливи подвизи - съпроводени с бомбени експлозии.

Оглушаващо мълчание!

            Мълчаливо строяхме новия строй - под строй и с песен на уста.

Оглупяващо мълчание!

            Мълчаливо се раждахме. С вик! И с вик умирахме. Пак мълчаливо.

            Иде ново време. Едни ме уверяват, че то вече е тук. Други ми казват, че то пак е тук. Но защо искат от мен аплодисменти? Защо ме карат да произнасям хвалебствия? Защо не ми позволяват да говоря онова, което мисля? Което никога не съм спирал да говоря. И поради което никога не съм бил чут.

Дошло ли е Новото време?

            Не мисля, че новото е наистина Ново. Затова днес, както някога, аз пак крещя: "Оставете ме на мира!". Слухът ми не е музикален. Не умея да припявам химни. Искам да живея своя си живот, вместо да скандирам проклетите ви глупави лозунги. Искам ръцете ми да се занимават с нещо полезно, вместо да ръкопляскат на безмислените ви безкрайни речи. Махнете се заедно с мълчаливата си принуда, заедно с принудителното си мълчание! Какво общо имам аз с вашата креслива тишина?

            Махнете се, вървете по дяволите! Или ме оставете аз да отида там. А вие си останете тук, в ада, който създадохте.

Искам най-сетне да помълча.

1991 година