Това е къщата ми в с. Гурково, която опожариха през 1992 година. Следите от пожара още личат. Тогава ни управляваха терористи, през 2006 година отново ни управляваха терористи. Терористи ни управляват и днес. А ние мълчим. Дали с нашето мълчание не си заслужаваме участта?  

На 26 март 1992 г. се прибрах в Гурково уморен. Отбих се до кафето да чуя последните новини, пихме по една водка и оттам - вкъщи. На следващия ден трябваше да ходя до кмета Радул Цеков, за да се запозная с ревизионния акт. Предварителната информация бе за големи злоупотреби, които възнамерявах да опиша. Само че нали знаете - човек предполага, а ДС разполага…

Ваня както винаги дремеше пред телевизора в хола. Аз изпуших една цигара там, оставих пакета с цигарите и запалката на масичката /тази подробност ще се окаже важна/ и си легнах в спалнята. Събуди ме непоносима горещина. Първата ми мисъл бе, че в съня си съм отметнал завивките върху електрическата печка. Станах, отидох в банята, където винаги държехме голям пълен леген с вода, гребнах една кофа и я хвърлих по посока на печката. От пушека нищо не виждах, но се надявах огънят да е угасен. Реших да хвърля още една кофа вода, след което да изключа печката от контакта. Силният взрив ме отметна до стената на коридора. Счупиха се стъклата на прозорците. Жена ми се опита да позвъни до пожарната, но телефонът бе блокирал. В същият момент се бе подпалил и покривът на къщата, съседи видели пожара, обадили се за помощ и пожарната пристигна доста бързо. Когато по-късно открих останките от овъгления си ръчен часовник, неговите стрелки сочеха 1.47 ч.

Спомените ми от тази нощ са малко объркани. Ръцете и лицето ми бяха обгорели, изпитвах силни болки. Опитвах се да гася докрай, пожарникарите насила ме свалиха долу. От спалнята нищо не беше останало. От багажа на тавана и от фотолабораторията, строена от мен тухла по тухла - също. Половината ми, трупано с години семейно имущество го нямаше. Пристигна линейка. Междувременно телефонът бе разблокирал и можах да се обадя до редакцията. Дежурен през тази нощ бе шофьорът Митко Трендафилов. Обеща да пристигне веднага, а аз се качих в линейката.

В Бърза помощ ми направиха небрежна превръзка и поискаха да ми поставят инжекция против тетанус. Нещо в тона на лекаря събуди моето подозрение. Отказах инжекцията и тръгнах да търся помощ. Съзнавах, че пожарът е атентат и реших да намеря полицай, който да не е замесен. Отидох у Валентин Петков. Поисках да ми сипе чаша ракия, болките от изгарянията ставаха нетърпими. Той се обади до МВР-то, казаха му каква е работата и отидохме да ме разпитат. Само че още първите думи на следователя Стоян Стоянов ме накараха да избухна:

- Я ми кажи как се подпали?

- Кой се пали сам, бе идиот!

С това разпитът приключи. Оттам с колата на В. Петков заминахме за Гурково. Митко Трендафилов бе пристигнал и аз поисках да ме откара в София. Не само че ми беше страшно тежко да гледам опожарения си дом, за който бях положил такива огромни усилия, и с който много се гордеех. По интуиция усещах, че остана ли в Гурково - ще ме ликвидират. Отначало казах на Митко да кара в редакцията, но когато наближихме София се почувствах зле.

- Не признавам друга болница, освен "Пирогов”! - бе категоричното мнение на Митко Трендафилов.

В Клиниката по изгаряния ме прегледаха, казаха ми да изляза и поканиха вътре моят придружител. Лекарят му обяснил, че изгарянията не са страшни, но съм дишал дима от пожара и състоянието ми е критично. Опасността да не прескоча трапа била твърде вероятна. Настаниха ме в Клиниката по токсикология. Почти губех съзнание.

Тук трябва да кажа, че ако се бях вслушал в съвета на ботевградския лекар да ми удари инжекция и да ме прати на разпит, смъртта ми бе 100% гарантирана. Дихателното отравяне щеше да се окаже фатално.

В "Пирогов” ме държаха само два дни, въпреки че изобщо не бях добре. Лекарят ми обясни, че вече нямало опасност за живота ми, а той не рискувал да ги взривят и тях. Точно такива бяха думите му, след което едва смогнах да се довлека до ул. "Ивайло” № 2, където се намираше нашата редакция.
 

Откъсът е от първата част на биографичната ми книга, озаглавен "Непослушание". Както ясно личи, методите на терористите са едни и същи.

...са трън в очите и задника на всяка власт :(

Понякога се питам имаше ли смисъл да съсипя целия си живот в името на една нация, която се съгласява с всякакви безумия. Която не реагира никак на беззаконията и произвола, нация, която се съгласява да я управляват убийци и терористи.

Аз съм Елтимир. Влязъл съм с акаунта си. А ме изписва анонимен. Коментари 1 и 3 са мои. И разказите ми са документални свидетелства за тероризма, упражняван от демократичните ни управници. Отново повтарям, че подобни действия не си позволяваха дори комунистите на Тодор Живков. Тези минаха всякакви граници - човешки и морални.

И на мен ми се е случвало да съм с акаунта, а да излизам анонимен, дори питах модераторите веднъж, но не ми отговориха защо се получава така..

Защо ли мисе иска да отправя някакви топли думи на надежда към Вас.Защо ли си мсля,4е Вашит живот не е съсипан,защото героите не съсипват живота си,те просто го живеят заради другите.Нали не мислите,4е ние сами не решаваме как да го живеем.Иска ми се да ви помогна да намерите отоворите на задаващите си въпроси ,но когато предложа помоща си,незная как става така ,но винаги ми се отказва,защото хората си мислят 4е помоща и тя е фалшива,като вси4ко около нас.И все пак ,нека спомена ,4е това не се отнася до моите ли4ни разбирания,а до принципни въпроси,които касаят много 4увствителни,страдащи и високо съзнателни ли4ности. Испращам Ви моята морална подкрепа и ако наистина Героите търсят Светлината в края на тунела ,ще я видят.Бъдете Благословен. Иска ми се да оставя координати за връзка,но незная как да го направя,защото не искам да изляза от анонимност....Това не е от страх,просто ,така повелява времето.

Ползвам руски пощи, защото на нашите службици помиярски им е по-трудно да ги контролират. Във всичко, намиращо се на български сървъри ГДБОП и ДАНС си влизат като у дома, ама руснаците кой знае защо им отказват достъп:
erigkan@front.ru
Това:
http://eltimir.ucoz.ru/news/vreme_na_pomijari/2011-03-23-1882
ми го прати вчера Янко Янков, в писмо. Пуснах го с мое кратко въведение и после написах и малко коментар. Там става ясно, че макар да ми е трудно, не съжалявам.
Имам проблеми с компютъра, затова почти не влизам в Интернет. Ще ги оправя, ама ми трябва време.