Съжалявам, че ще е без снимките. Но документът е напълно автентичен. Не ми се рови из личния архив да намеря снимките, ама и това може да стане тези дни. Четете и преценявайте какво представлява нашето МВР. Вярвам, че и някой си Цветан Цветанов няма да има възражения. Препечатвам текст, пуснат на изтрития вече сайт http://erigkan.ucoz.ru. Датата на публикацията е 27 януари 2009 година. Цитираното обяснение до МВР - Ботевград е автентично до последната буква и запетая. 07 януари 2013 година, Ботевград

Малка илюстрация за работата на демократичното ни МВР. Текстът, който предоставям на вниманието на всички е документ. Да, той съдържа лични данни. Лични данни на лица, за които съществуват достатъчно основания да се твърди, че са извършили престъпления. МВР не взема отношение. След неколкократни мои писмени сигнали МВР отказва да реагира. Сега аз не правя нищо друго, освен да публикувам сигналите, да ги предоставя на вниманието на всички. Нека всеки сам прецени кои са най-големите престъпници в тази държава и дали това въобще е държава! Снимките можете да видите като изтеглите doc файла. До г-н Близнаков,
Дознател към РПУ – Ботевград

ОБЯСНЕНИЕ
От Ангел Георгиев Грънчаров
Ж. К. „В. Левски”, бл. 43, вх. А, ап. 14

Г-н Близнаков,
 На 21 юли т. г. написах Изложение до Началника на РПУ – Ботевград във връзка с отправени към мен заплахи. Позволявам си да преповторя цялото предишно Изложение, с незначителни пояснения, като прибавям и снимка на една от заплахите.
 
От началото на юли 2008 година почнах да получавам по Интернет редовни заплахи от лице, представящо се за функционер на организацията „Сивите вълци”. Заплахите бяха на български и на турски език. През юни 2006 година след подобни заплахи, отново от името на „Сивите вълци” бе извършен терористичен акт срещу жилището ми. Полицията не само потули уликите по случая. Срещу мен бе организирана безпрецедентна клеветническа кампания. Твърдеше се, че съм се напил и съм се подпалил сам. Фактите около палежа, включително свидетелски показания, снимки и документи бяха публикувани както в местната ботевградска преса, така и в Интернет – в българския раздел на китайския сайт „Епохални времена” и в сайта на Движение „Воини на Тангра”. Публикуваните факти не попречиха от клеветите да си изпатят дори невинни хора, като например моят съименник Ангел Грънчаров, доцент по философия от Пловдив, с когото дори не се познаваме лично. Поради простото съвпадение на имената, този човек неведнъж си е патил. Прилагам снимки на написаното от него в личния му Интернет блог. Тези признания са доказателство, че срещу мен са били организирани кампании от овластени лица, на национално ниво.
 

 
Моите обръщения към всевъзможни инстанции в тази бивша държава не дадоха никакъв резултат. Правил съм многократно принтерни разпечатки от заплахите и съм ги давал на ръка на Владислав Попов, служител на НСС. Свърших дори малко полицейска работа като издирих данните на един от типовете, които се заканваха, че ще следващия път ще ни изгорят всички, цялото ми семейство. Ето отново данните: Калоян Чавдаров Христов /в Интернет се подвизава с прозвището Фелдмаршал/ ЕГН 8510255320, Русе, ул. „Дондуков Корсаков” № 55А, тел.0889752432, домашен 824272. Резултат, разбира се нямаше никакъв. Ако опиша подробно всичко, ще се получи цял роман. Прилагам снимка на една от тогавашните заплахи.

 

 Ще почна по-отдалеч. През март 1977 година бях арестуван от служители на ДС – Ботевград заради една детска играчка, наподобяваща пистолет. От този момент до ден-днешен терорът срещу мен не е преставал. През август 1978 година ме арестуваха по обвинение по чл. 108 за проповядване на антикомунистическа пропаганда. Осъдиха ме на две години затвор. След излизането ми от затвора многократно бях уволняван от работа единствено заради старата си политическа присъда. По същите причини и след така наречените „промени” за мен място никъде не се намери. През март 1992 година опожариха жилището ми в с. Гурково. Половината ми дом изгоря и следствие отново ми бе отказано. През 1998-9 година срещу мен имаше заведено следствие отново по чл. 108 от НК. Куриозното беше, че обвинението повтаряше почти дословно обвинението, с което ме вкараха в затвора през 1978 година. Следствието завърши с пълен провал за обвинителите, но терорът през десетте месеца си остана за моя сметка. Всичките тези събития са подробно описани в двете части на моята автобиографична книга – „Непослушание” и „Време на чудеса”. Откъси от книгите са публикувани на много места в Интернет, а пълният им вариант е на свободен достъп в сайта на Движение „Воини на Тангра”. Терорът срещу мен се ожесточи особено в началото на 2005 година. Дори ми бе заведено съдебно дело във Варна по обвинение, че съм отговорил по Интернет на един от многобройните провокатори, като съм го нарекъл „глупак”. Делото бе съпроводено с многобройни заплахи, че един ден няма да намеря пари да пътувам до Варна и тогава ще ме арестуват и по пътя ще ме убият. Делото бе прекратено едва след като почнах да изнасям факти за реални престъпления, извършени от въпросното „обидено” лице. Паралелно с тези събития, с мен се свърза лицето Силвия Емилова Мирчева от София, за която полк. Румен Николов от НСС твърдеше, че е разработвана като агент на руското разузнаване. По-късно разработката била спряна по заповед на ген. Иван Чобанов, но Мирчева продължи да организира цели кампании срещу мен. Опитаха се отново да ми вменят проповядване на нацистка идеология и всеки път трябваше да трия от форума на нашия Интернет сайт идиотски тиради във възхвала на Адолф Хитлер. Имаше опити да бъда обработван със специална апаратура, за която пиша в книгата си „Невидимата атака”. Реалността на въпросната апаратура бе потвърдена от висши служители на НСС. Имаме сериозни съмнения, че заболяването, което получи съпругата ми в края на миналата година и половин година бе в болнични, е резултат именно на същата апаратура. Разобличавах провокаторите, като пращах съобщения и до НСС с надеждата целият идиотски терор да бъде прекратен. Вместо това, един провокатор бе сменян с друг. Написах и издадох книгата „Невидимата атака”, в която описвах част от действията на руската агентура в България. Приложих съответните снимки и документи. Разбира се, клеветите и заплахите не спряха. Това ме принуди през ноември 2007 година да си спра Интернета и да не влизам в Мрежата за цели шест месеца. Когато през юни тази година се включих пак, кампанията отново започна.
 Нападките от една страна се базират върху моята творческа дейност, а от друга са само и единствено на личностна основа. Казват „Ангел да спре да пише”, без да уточняват какво точно да не пиша. После следват безпочвени епитети, клевети и закани, че нещо щяло да се случи. Не само на мен, а и на цялото ми семейсгтво.
Налага се кратко пояснение. Личността Ангел Грънчаров не е от значение. Реално погледнато, Ангел е никой. Един болен и безработен, преждевременно състарен човек, който често и двата краища не може да свърже. Хубаво, някога някъде съм се напил. Да съм локомотивен машинист или пилот на самолет, та от мен да зависи човешки живот? Дори шофьорска книжка нямам и кола не умея да карам. Да съм министър или депутат, та да взема погрешно решение? И въобще някой зависи ли от моите действия в личния ми живот? Отговорът е – не. Дори да се напия, да се олея, да се овъргалям в калта, оливането ще си е само и единствено за мая сметка. А, да, и за сметката на жена ми, която ще трябва да пере олетите и овъргаляни в калта дрехи. Защо са тогава нападките, защо е това ожесточение, което срещам? Нямам и бизнес, не застрашавам ничии финансови интереси, нямам любовни авантюри, нито лични врагове, не съм конкуренция за никого в никакво отношение. Заради писането, няма за какво друго. Просто няма. Ами щом е заради писането, нека подложат на критика текстовете ми? Не го правят. Защо ли? И защо, след като съм никой, срещу никого в Интернет поне не е организирана такава мащабна кампания, каквато редовно се организира срещу мен? При това от хора, които не ме познават лично. Значи няма как с нещо да съм ги засегнал. Откъде идват заплахите?
 
 
 Отговорът според мен е в мащабите на кампанията, тя не е на местно, а на национално ниво. А също в бездействието на държавните, с извинение институции към нарушаването на моите човешки и граждански права. Малък пример. След атентата срещу моето жилище през юни 2006 година кметът на Ботевград Георги Георгиев отказа да ни предостави каквато и да било помощ за ликвидиране на последиците. А жилището по това време беше общинско. И тъй като с лицето Георги Георгиев не бях имал нито конфликти, нито пресичане на интереси, то обяснението ми е, че става дума за намеса от страна на някой, облечен с по-голяма власт от нашия провинциален кмет.
Изводът от всичко е, че държавата упорито отказва да изпълнява своите задължения към мен като българин, български гражданин. На 48 годишна възраст съм физическа развалина, със съсипано здраве и лишен от всякакви средства за съществуване. Благодарение единствено на терора, упражняван върху мен от страна на Държавна сигурност и нейните превъплъщения. В последните години ДС се сдоби с нов съюзник – турската терористична организация „Сивите вълци”, официално забранена в цял свят, дори в самата Турция. Заплахите на „Сивите вълци” започнаха през 2006 година, когато в Ботевград открих, заснех и публикувах в Интернет лек автомобил с емблемата на тази забранена организация. След заплахите последва палежа, при който детето ми едва не загина. Последва отказът от правосъдие и всякаква помощ. Всичко това ми дава основание да приема, че сегашните заплахи също са сериозни, и че така наречената държава отново ще откаже да ме защити. Не ми остава нищо друго, освен със средствата, с които разполагам, да вдигам шум и насочвам вниманието към моите проблеми.
Това бе текстът на Изложението. Както преди, така и сега аз не мога и не очаквам абсолютно никаква помощ от тази държава, в която отдавна вече няма държавност. Нещо повече. Като анализирам положението, стигам до извода, че най-вероятен организатор и подстрекател на палежите и заплахите, както и на голяма част от репресиите срещу мен преди и след ноември 1989 година, е не кой да е, а самият Генерален секретар на МВР Павлин Димитров, бивш началник на Държавна сигурност – Ботевград. Но тъй като в тази бивша държавност отдавна вече няма нито законност, нито справедливост, то аз се отказвам да се занимавам със случая. Не вярвам и не разчитам на институциите, не вярвам и не разчитам и на държавата. Изнесъл съм в Интернет достатъчно факти, снимки и документи. И макар след подобни публикации да установявам изтриването на дадени Интернет страници, не всичко може да бъде изтрито. Конкретно имам предвид един унгарски и един руски сайт, вот които бях взел снимка на проф. Борис Золотов, прегърнал някакво непознато за мен момиче по време на празнуването на свой юбилей в Москва. Изглежда именно самоличността на непознатото за мен момиче се оказа твърде неудобна за някои наши „секретни” служби, та те побързаха да се отърват от целите сайтове. По-късно същото се случи с форума на в-к „Атака” и с форума на Движение „Воини на Тангра”. Предупреждавам, че всичките тези незаконни действия няма да доведат до положителен за престъпниците резултат. Веднъж пусната на свобода, истината не може да бъде затворена отново. За разлика от главен комисар Павлин Димитров, чиито деяние очакват внимателно разследване. Тогава, когато в България отново има закони и държава. 20 октомври 2008 година
Ботевград
………….…………..
/Ангел Грънчаров/ Отговор все още няма.

Вече е сряда, а властите не реагират на моите заплахи с убийство. Сутринта излизах, срещнах полицаи, даже с единия от тях се поздравихме, стари познати сме. Не ме закачиха. Защо? По закон те са длъжни да реагират. Нещо не е наред, май. Да, при първа възможност аз ще убия лицето Калоян Христов. Тези думи са престъпление по Наказателен Кодекс. Властите обаче си траят. Защо?