Внушават ни някаква илюзия, някаква измамна картина за света, в който съществуваме. А той всъщност е това.
Още един от изтритите като опасни текстове. Еврейската фирма Ucoz.ru прецени, че този текст е опасен, антидемократичен и антисемитски. И го премахна. Вижте и преценете сами. Вижте какви текстове, какви произведения на литературата биват обявени за престъпни и преценете кой всъщност е престъпникът. От нито буква, написана от мен не се отказвам. Да ме съдят боклуците, боклучави. Ако им стиска.

Написах това разказче през октомври 1992 година. По това време работех в „Енергоремонт” – София. Ремонтирахме ТЕЦ-а на „Химко” – Враца. Когато го занесох на колегите, те не бяха доволни. Не било хубаво да се вдига шум около работата ни. Ама нали никъде и дума не става за кое предприятие и за каква професия пиша? Нямало значение, всеки щял да познае, след като го прочете. Толкова за достоверността. И за клеветата, че не съм работил и един ден през живота си.

По-късно Ганчо Савов занесе разказчето в „Литературен вестник”, където бе публикувано. Генерал Атанас Атанасов още не бе издал своята заповед, с която забранява да бъдат публикувани мои текстове. Уточнението е за онези, които твърдят, че съм преписвал своите текстове от чужди автори. Специално за тях почнах една поредица материалчета тук:

http://erigkan.ucoz.ru/

едно разказче на работническа тематика, както казваха по времето на разбития социализъм. Макар да съм уверен, че и по онова време не биха го публикували. Дали има разлика между „онова” и между „това” време? Дали капитализмът в нашенски вариант не се оказа последен и най-висш стадий на безчовечния комунизъм? Не знам. Но ми се струва полезно да си припомним и да сравним.

23 февруари 2010 година 

***

Ти си диктатор. Твоята страна се управлява от диктатура на пролетариата, а ти си работник, пролетарий. Сутрин се събуждаш със съзнанието, че светът се крепи на твоите рамене. Обличаш се набързо, закусваш още по-набързо и се отправяш към градежа на новия живот.

            Трепериш от студ във вонящия на пот и мръсни чорапи фургон, нахлузваш работните дрехи, грабваш инструментите и още преди да си се разсънил виждаш, че се намираш на обекта. Краката сами, по навик са те завели там.

            Горе е 60-градусова жега. Всичко по теб е прогизнало, от навлажнената ръкохватка на електрожена те удря ток, но ти работиш усилено, ти бързаш. Дробовете ти се изпълват с парите на горящия метал, с азбест и стъклена вата, с някакви гадни пушеци, на които нито наименованията знаеш, нито цвета можеш да определиш. Според теб невероятната разноцветна смес е годна за дишане, щом не си умрял, пък нали всеки ден правят лабораторни измервания, грижат се за твоето здраве. Мълчаливи бели престилки с газови маски вземат проби и пишат. Веднъж успя да прочетеш: "Не се установи наличие на избухливи и запалителни газове. Годен за огнева работа”. И ти отново напрягаш мускули в името на светлото бъдеще и заради парчето хляб.

            Завива ти се свят и към миризмите се прибавя още една - тази на изгоряла човешка плът. Неволно си допрял с ръка нагорещеното желязо. Излизаш на външната площадка за глътка истински въздух, подхлъзваш се и за малко не политаш от 25-метровата височина. Мразовитият вятър ти помага да дойдеш на себе си и ти вече не му се сърдиш за тежката пневмония миналата зима. Важното е, че сега те свестява и ще можеш да хванеш надницата.

            Още отдалеч зърваш началника и се шмугваш вътре преди да те е видял. И пак блъскаш с чука, пак хващаш електрожена, пак мъкнеш проклетите тръби, които сякаш са увеличили десеторно теглото си от сутринта насам. Ръцете ти започват да треперят и напразно се опитваш да ги спреш. За пети път палиш цигарата, а тя все не ще да гори в почти лишения от кислород въздух.

            Дошло е време за обедна почивка. Фургонът ти се струва истински рай. Разтваряш торбичката с обяда, с мъка преглъщаш няколко залъка и заспиваш. Ей така, както си седиш.

            Не успяваш да разбереш дали изобщо си спал, когато отново заизкачваш хлъзгавите метални стъпала. Успокоява те мисълта, че следобед работните часове са по-малко.

            Чешмата отново е замръзнала, а сапун и каша за миене липсват, затова някакси забърсваш ръце в снега и тръгваш към къщи. В кварталната кръчма обаче не може да не отбиеш. Нали там са приятелите, пък и така ти се иска да поотмиеш малко от насъбралата се чернилка.

            След втората ракия ти става весело, а след третата се чувстваш почти човек. Поръчваш си още една и няма кой да те спре. Другите край теб разбират неистовото ти желание да попаднеш в илюзионния свят, където си господар и на себе си, и на всичко, на всичко… Няма кой да ти каже да не го правиш, и ти поръчваш поредната чаша.

            Излизаш, правиш няколко крачки и падаш. След няколко полубезуспешни опити за ставане изминаваш десетина метра и отново падаш. Разбираш, че се е случило нещо особено лошо. Мъчиш се да запълзиш, но и това не ти се удава, мъчиш се да извикаш, но от гърлото ти излизат слаби, неясни звуци.

Лежиш там и неусетно заспиваш, а болката затихва, затихва… Преди съзнанието ти да угасне съвсем, ти вече знаеш, че никой няма да те потърси, че ще те намерят едва на сутринта, когато се развидели. Освен ако някой от пияните ти колеги не се спъне случайно в теб. И само едно отдалечаващо се гласче ти шепне, че ще бъде безнадеждно късно, че ще намерят не самия теб, а вледенения ти труп.

         Но нима нещо се е случило? Някакъв си работник, пролетарий. Кой ли го е грижа?

Октомври 1992 година