Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2013 18:33 - Забравените герои на България
Автор: eltimir Категория: Политика   
Прочетен: 1394 Коментари: 0 Гласове:
1



image Едуард Генов, получил вътрешна присъда като идеологически подбудител на бунта през 1969 година, при който политическите затворници превземат Старозагорския затвор. Днес имената на Еди и неговите съратници тънат в забрава.
Демократите не само забравиха за героите и мъчениците. Те се постараха да ги изтребят физически. Страшният факт, че една цяла категория хора - участниците в антикомунистическата Съпротива бяха умъртвени умишлено и целенасочено след 1989 година остава встрани от общественото внимание. Но истината е такава и не можем да избягаме от нея. Вижте за какви хора става дума и едва тогава говорете за някаква си демокрация.
От блога на Григор Симов:
Димитър Пенчев - обикновен героизъм или Адът в България
Автор: toross
Можеш ли, драги читателю, да си представиш какво е на 24 години да чуеш в съдебната зала присъдата си – Смърт! За политически убеждения. Трима младежи, потомствени земеделци, бедни, обикновени, скромни и тихи селски момчета повеждат своята битка срещу комунизма, както я разбират – с просвещение, четене на книги, примерите на Стамболийски и Никола Петков, със Зеленото Земеделско знаме. На двама от тях присъдата е смърт, на третия – доживотен затвор. А току са преминали 20-те години… Смърт, смърт, смърт – от прокурори, адвокати/!?/, съдии, в крайна сметка от комунистическото „общество”.

„Идеалната жертва” на Димитър Пенчев разказва за това време, за гилотината, която го преследва щял живот. Потресаващ разказ! Уникален! Просто прехвърлих 200-те страници и се върнах в началото, не ми се вярваше, че това е истина. Разказът е толкова сюрреалистичен, че на места изпадаш в нещо като транс от представата, че всъщност това е документално свидетелство за времето. Ама съвсем буквално ни разказва Димитър Пенчев за невероятния си живот – не пише, а разказите му пред микрофона на Вл. Костов и „Свободна Европа” са свалени на хартия. Говори простичко и обикновено, естествено какъвто е той самия, но удивително!? – това слово те кара да настръхваш, да потъваш в един нереален свят на комунизъм, отмъщение, разстрели, затвори и лагери, насилие над човешката воля и недостижими с драматизма си житейски сцени.

Познаваме се отдавна. От 1990 год. – времето на Великото Народно събрание. Бате Митко, както го наричах, бе единственият депутат-емигрант. Тогава млад за групата на николапетковистите, строен, мълчалив, скромен, каквито са истинските български селяни. Не говореше излишно, не викаше, не се навираше в обективите, но правеше непоколебимо каквото трябва – категорично избра групата на 39-те, които напуснаха пленарната зала, когато попаднахме в социалистическия сценарий, върна се от Франция и се включи в гладната стачка срещу Конституцията, обикаляше села и градове. Тогава не знаех подробности за неговата Голгота, за жестоката му битка с комунизма, за бягството му, за крушумите, свистящи около него, за убития приятел Стефан, за съпроцесниците Жеко Стоянов и Петко Илиев, за десетилетната страховита игра с ДС… Сякаш тогава нямаше време за разказите на истинските герои, бе времето на действията, митингите и заблудите.

Сатаната посети България. Може и така да бъде озаглавена книгата на Димитър Пенчев, в която простичко, някак си катадневно разказва да схватката със Сатаната, превъплатил се в образа на офицерите от Държавна сигурност, съдии, прокурори, обикновени доносници и комунисти, партийни шефове и стопански ръководители. А започва своето надлъгване с всемогъщата ДС още като войник. Разбирайки, че отърване от тях няма прави опит да ги преметне с техните методи – режисира един кафкиански спектакъл със свое участие. Е, не му прощават, никога не му прощават.

„Арест, Съд, Смърт” – така е озаглавена една част от тази изповед. Лапидарно и смразяващо в човешката бездна на страданието. А диренето е, че една група младежи просто четат земеделска литература, събират се и обсъждат актуални факти от родната комунистическа действителност. По време на следствието Пенчев отговаря така, както е свикнал да живее - простичко, кратко и ясно – Да, Не… Само на въпроса дали признава БЗНС отговаря по-обширно: „Не го признавам. Това не са земеделци, а ваши /на комунистите/ хора. Последователи на Стамболийски са Г.М. Димитров и Никола Петков”. Годината е 1961. Резултат – „Смърт”. Съдията е Димитър Раданов, а прокурор някой си Чобанов. Сцената – Ямболски окръжен съд.

На тази наказателна съдебна сцена Бате Митко ни разказва и за гордите български антикомунисти от селото и чернозема. Обикновеният разказ на подсъдимия младеж. Като този за бай Иван – Рожбата от с. Воденичане, Ямболско, който на въпроса на съдията, че „всичко е написано на машина” естествено и простодушно отговаря „Ами аз не мога да пиша на машина”. Или емблематичният образ на стария земеделец Кънчо Велчев Кънчев от с. Стралджа, който за обвиняемите младежи казва „Ще станат добри земеделци”, разбирай – антикомунисти, а след това ще предизвика скандал в съдебната зала с железния аргумент: „В България има само едни земеделци и те са николапетковистите!”. Гръм и трясък в съдебната зала, препъват се адвокати, съдията изпуска молива, викове и сълзи… Бай Кънчо го одрусват веднага по комунистическата съдебна мяра – 20 години, а той чака в катафалката осъдените на смърт младежи и вади от торбичката си две ябълки да си разквасят пресъхналите устни – по една ябълка е скътал за младите си последователи. Шекспирова сцена, как мислите?!

„Всички искаха да бъдем избити” – простичко констатира Димитър Пенчев. От безкрайните заседания на съда с еднообразни обвинения у всички, казва той, настъпи … умора: „Колкото пъти се обърнех и видех майка си – винаги беше с развързан, разбраден ръченик…” Този разбраден ръченик като символ на непомерната мъка, на майчината горест и безутешие, удивителният усет за детайл у автора/спомнете си само „По жицата” на класика Йовков/.

В последната си дума тези младежи не искат милост /откъде ли са намерили сили?/. Следват пътя към Съдебната палата в София, където смъртниците са „помилвани” с 20 години. От уникалните примери за героизъм из затворите на България ще спомена два – бунтът в старозагорския затвор от 16 юни 1963 г. и нереалния образ на съкилийника Кольо Петков-Бежански. Този човек от луковитското село Бежаново е оставен гол в карцера на Плевенския затвор и дори не му се позволява да пие вода. Заливан е с изпражнения от надзирателите, пие собствената си урина… Адът тогава е плевенския затвор. Издържа Кольо Бежански и по-късно в Белене отказва да копае … карцери. Следват същите гаври. Пак издържа. Българинът Кольо от село Бежаново, Луковитско!

Ей за такива примери на обикновен героизъм ни разказва Димитър Пенчев. Трудно се четат, почти нереално звучат, но са толкова простичко разказани, че емоционалния заряд насълзява. Подобен непосредствен, физически досег със злото и Сатаната съм изпитвал само в книгите на Шаламов и Солженицин. И нека, който твърди, че в България е имало слаба съпротива срещу комунизма прочете книгата на Димитър Пенчев…

През 1964 г. по случай 20 г. от „светлата дата” политическите затворници са амнистирани, за да попаднат „от малкото в голямото каре”, както пише Пенчев. В „голямото каре” издържа само три години – тежка работа, преследване, тормоз. Този път изборът е – бягство. Със Стефан Тутеков от с. Врабево, Ловешко – скъп приятел от общия роден концлагер. В книгата има доста снимки на приятелите от тези години – млади и красиви момчета и момичета, едва започнали живота си, с природно интелигентни физиономии, бистър поглед и наивна вяра в доброто, дори с леко присмехулни изражения понякога. Няма нито един с каскет – любим комунистически атрибут от това време. Млади, ведри и достойни българи: Д. Пенчев, Стефан Тутеков, Жеко Стоянов, Петко Илиев, Димитър Прасаджиев, Генко Йорданов, Донка Йорданова, Димо Алдинов – малка част от гигантите на антикомунистическата съпротива, представителна част от етнотипа на нацията. Хора от 60-те без каскети и шлифери… Истински и непосредствени, неразвратени от комунизма, запазили себе си.

Страниците за бягството през турско-българската граница са трудни за преразказване. Успяват тримата младежи да преминат в Турция под картечните откоси, а оттам ги … връщат. Представени са от всесилната ДС като терористи. Нашите копои ги чакат на границата и посрещат младежите за отстрел на пусия, на гьоме, както се чака диво животно на лов. Стефан Тутеков го правят на решето социалистическите охранители на „свободната” страна, Димитър Пенчев оцелява по чудо, за да изповяда: „Исках да умра, заедно с теб, приятелю, но крушумите не ме улучиха! Какво да направя?”… И пак следва познатия път, който завършва в затвора – този път за 9 год. Излежава ги изцяло в Старозагорския, където ще се появят нови приятелства и политически врагове на режима: Петър Попиванов от Куклен /това е големият антикомунист Бай Тушо, съкилйник преди това на Трифон Кунев и Кръстьо Пастухов в Сливенския затвор, за който съм разказвал другаде/, братята Петър и Владо Гошеви, Петър Бояджиев и Алфред Фосколо, които пък ще играят съществена роля в съдбата на Пенчев впоследствие.

И нови примери за инатлива съпротива срещу режима. На 8.10.1969 г. нов бунт в затвора. Водачът му Петко Чобанов се самоубива пред очите на милиционерите. През 1972 г. нов опит за бягство. За 364 дни група младежи прокопават 18 метра тунел под дувара, изнасяйки пръста в джобовете си. Следва провал. Убити са Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. „Бяха съвсем млади” проронва Димитър Пенчев. Нямало съпротива срещу режима в България ли? А тези хора? Къде са им паметниците, къде са имената им в учебниците?

В края на 1974 г., след като е излежал присъдата си, на Димитър е лепнато от ДС Дело за оперативно наблюдение „Диверсант” и веднага полк. Генков от ямболското управление ще произнесе нова присъда: „Ако не се откажеш, този път няма да се върнеш от границата!”. Точно и ясно, като заповед доживот. Прави опити бившия политически затворник да заживее спокойно, но след него души като хрътка всесилната ДС – гонят го от Ямбол, гонят го от Сливен, не му се разрешава да се сдобие с жилище и накрая заживява в лозята до Сливен, като отшелник. Цяло чудо е, че намира сродна душа да се задоми, ражда му се през 1978 г. и дъщеря, която носи името на баба си – Недка. Семейството е все там – на лозето, с детето, далеч от хората, от града, но нюхането не спира, нали е лепнато онова „Диверсант”.

С началото на възродителния процес е задържан отново перманентно опасния Димитър Пенчев. Арест на 14 юни 1985 г. Нищо не се е променило, дори е станало по-зле: „В много килии съм бил, но в толкова мръсна – никога.” Разбира се ДС предлага „избор” – „Или ни сътрудничиш, или – Белене”. Отговорът е категоричен: „Час по-скоро в Белене”. И така на острова на смъртта – 450 турци и 11 българи, след които и особено опасния Пенчев. В средата на 1985 г. Не толкова отдавна, нали?

Следва изселване в Бобов дол. С невръстно момиченце, което има мечти и също иска да е щастливо като другите деца. И отново тормоз, страдание и онзи дъх на преследвано животно. Тогава Димитър Пенчев взима решение окончателно да се раздели с Родината си. Свързва се с Петър Бояджиев и Алфред Фосколо – стари приятели от тюрмите, които са намерили пътя към Франция. Следва акция за спасяване на българина – медии, комитети в негова защита, почти екшън посещение на френски журналисти в Бобов дол, интервюта и много, много подкрепа за него от българи. Писма, телеграми на съчувствие и човешка споделеност. „Най-светлите неща, които съм получавал в живота си…” – скромно ще отбележи в книгата авторът. И веднага се лепват копоите от ДС – за пореден път са изиграни от обикновения човек, който има фанатичната цел да ги унижи, да ги победи със своите средства. На тяхното недвусмислено „Имаме много възможности да те ликвидираме…” бившия и настоящ затворник отговаря: „Дотук съм, повече с вас няма да живеем заедно. Направихте живота ми непоносим…”

В крайна сметка Димитър Пенчев успява. С помощта на приятелите, с подкрепата на демократично мислещите българи и европейци отлита през 1988 г. за свободния свят, за Франция. Преди това ще запали две свещици на общия гроб на баща и майка, претеглили с него страданията и терора на системата.

Но и от Западния свят Пенчев не спира борбата – говори на международна конференция в Париж за правата на човека, поддържа непрестанна връзка със земеделците-николапетковисти от България, НДЗПЧ, „Подкрепа”, Петър Манолов, а след 10.11.1989 г. се … връща в България, за да се включи в предизборните битки, в оня красив и син кипеж на надеждите и вярата, за да сподели думите на друг политически емигрант Искър Шуманов – „Това са най-хубавите дни в моя живот”…

Димитър Пенчев и днес от Марсилия води своята битка, част от която е книгата, издадена в скромния тираж от 300 броя, но задължително трябва да се прочете от всеки антикомунист и демократ. Води битката си със същата онази ДС, стилистиката на която е усвоена перфектно от уж „демократичната” Комисия по досиетата с оперетъчните фигури на Евтим или Екатерина. Житейската битка със злото. Лична и обществена. Безкомпромисна. За да ни покаже, че има българи, които са по-силни от всесилната ДС, независимо от могъщото рамо на една партия.

Всъщност, просто трябва да се прочете тази книга-изповед, нищо повече. И да се размислим. Иначе дъщеричката на Димитър Пенчев е вече голяма дама и съм убеден, че разбира какво е коствало на баща и` присъствието в кръговете на Ада, устроен в България от една партия и нейната „сигурност”, защото книгите от този род имат една висша цел – да се помни какво е било и да не се забравя. Никога.

Тази удивителна книга може да прочетете на адрес/от дясната страна имате възможност да свалите текста/:

http://www.decommunization.org/

 


Тагове:   съпротива,   герои,   забрава,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: eltimir
Категория: Политика
Прочетен: 2996198
Постинги: 1129
Коментари: 3255
Гласове: 2482
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031